В законодателството и литературата съществуват множество дефиниции на понятието „ноу-хау“, което произтича от английския израз „I know how to do it” и официално е въведено в Британската енциклопедия през 1911 година.

Най-общо казано под понятието „ноу-хау“ се разбира „знания и опит от производствено-технически, търговски и предприятийно-управленчески характер, които не са защитени с изключителни права, а изцяло или частично са засекретени или не са лесно достъпни, притежават икономическа стойност и дават възможност на ползвателя им да осъществи производство и реализация на продукти или извършване на услуги, както и да управлява предприятието“.

В българското законодателство за „ноу-хау“ често срещаме различни понятия и дефиниции за тях. Така например в най-новото ни законодателство – Закона за защита на търговската тайна (ЗЗТТ) от 2019 година – понятието „ноу-хау“ е част от понятието „търговска тайна“. С този закон се имплементира приетата на 8 юни 2016 г. Директива (ЕС) 2016/943 на Европейския парламент и на Съвета относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация (търговски тайни) срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване.

Съгласно чл. 3. от ЗЗТТ „Търговска тайна е всяка търговска информация, ноу-хау и технологична информация, която отговаря едновременно на следните изисквания:

представлява тайна по такъв начин, че като цяло или в точната си конфигурация и съвкупност от елементи не е общоизвестна или леснодостъпна за лица от средите, които обичайно използват такъв вид информация;

има търговска стойност, поради тайния си характер;

по отношение на нея са предприети мерки за запазването й в тайна, от лицето, което има контрол върху информацията.“

Една съвсем лапидарна разпоредба се съдържа и в Закона за защита на конкуренцията от 2008 с последна редакция от 2023, където в чл. 37 (1) „узнаването, използването или разгласяването на производствена или търговска тайна в противоречие с добросъвестната търговска практика“ се счита за акт на нелоялна конкуренция и е забранено. Същевременно с това, в § 1, т. 9 от заключителните разпоредби на ЗЗК, е дадено легално определение на понятието „производствена или търговска тайна”. Съгласно него „производствените или търговски тайни са факти, информация, решения и данни, свързани със стопанска дейност, чието запазване в тайна е в интерес на правоимащите, за което те са взели необходимите мерки.“

От това определение следва, че понятието „производствена или търговска тайна” е свързано с предприятие, в чиито интереси е да се пази в строга тайна неговите бизнес решения и наличните данни, които са важни за конкурентоспособността на предприятието. Следователно става дума за важна поверителна информация, която подобрява конкурентната позиция на предприятието в сравнение с други конкуренти, които нямат достъп до тези търговски тайни.

Разпоредби, касаещи защитата на търговската тайна се съдържат и в текстовете на Търговския закон (чл. 52 на ТЗ), Кодекса на труда (чл. 126, т. 9), Законът за стоковите борси и тържищата (чл. 44 от ЗСБТ) и Законът за достъп до обществена информация (чл. 17 от ЗДОИ).

В научно-изследователската и развойна дейност често се създават технически решения (например методи за производство), които не оставят следа в пуснатия на пазара материален продукт. Анализът на този продукт от конкурентите не води до разкриване на метода за производство и прави копирането на продукта невъзможно. Такива технически решения в никакъв случай не трябва да бъдат патентовани, защото патентът (представляващ „юридически монопол“) винаги е свързан с публикуване на изобретението и конкурентите узнават за неговата същност. Ако те го използват и предлагат на пазара същия продукт, няма как да се докаже, че той е произведен по патентования метод, защото той не оставя следа в крайния продукт. Ето защо такива технически решения (методи) следва да се пазят в тайна, което ги превръща  в т .нар. „ноу-хау“ или „фактически монопол“, при който третите лица нямат физически достъп до засекретената информация. Следователно създадените в научно-изследователската и развойна дейност технически решения, които оставят следа в крайния продукт, следва да се патентоват, ако отговарят на съответните критерии – световна новост, изобретателска стъпка и промишлена приложимост, а тези, които по никакъв начин не могат да се разберат от крайния продукт, следва да се пазят в тайна, т. е. да се превърнат в „ноу-хау“.

Тук може да се направи извода, че въпреки наличието на „косвена“ законова закрила на ноу-хау, най-добрият начин за закрила си остава неговото осторожно пазене в тайна, така че трети лица да нямат „физически“ достъп до него. За разлика от юридическия монопол при патента, постигнатият по този начин „фактически монопол“ върху ноу-хау не е ограничен по време и не се нуждае от годишни такси за поддържане. По правило създаваните нови технологии съдържат както патентна закрила така и ноу-хау. Дори и патентът да угасне поради изтичане на неговия срок, конкурентите не биха могли да използват и прилагат технологията поради наличието на ноу-хау, което ги възпрепятства и често ги принуждава да сключат съответните договори. От своя страна притежателят на ноу-хау не винаги се ограничава до използването му само в собственото си предприятие. По различни причини той често е заинтересован или принуден да предостави своето ноу-хау за използване и от други лица. При тези случаи единствената възможна защита на предоставеното ноу-хау е посредством договорни клаузи, които да задължават неговия получател да не го разгласява, да го използва само за договорните цели и да не го предоставя на други лица. По отношение на незасекретеното, но трудно достъпно ноу-хау, лицензионния договор е единствената възможност за защита, насочена към договорния партньор.